Съблазняващата функция на заглавието. Една германка имаше твърде занимателна студия на тази тема.
Опитвам се да възстановя някакви неща от блога, ама пусто като не помня всичко, което съм написал.
Ето един текст от времето, когато в блог.бг ме пускаха на Първа, висях в Избрани и изобщо))). Това е времето преди блога да се препълни с дебили и олигофрени, преди застраряващите леки да се подмокрят над простотиите на Станков и преди Цефула да почне да бълва порно като самосвал.
Блажени години...
Ето го и текста:
Пак ще се срещнем след 10 години...
Това ФСБ. Което го пускат на фирмени партита, сватби, срещи със съученици. И което винаги разплаква онази дебелана в ъгъла, която навремето ти се струваше, че е най-красивото същество на земята. Господи, какви съм ги вършил.
Винаги обещаваш. Срещи и раздели. Също като размисли и страсти.
Скитам из зелените поля на фантазиите. Алена жътва.
Стоп. Това заприлича на жената на Шрек. Неразположена на всичко отгоре.
Заигравки с цветовете. И с годините. И със спомените.
Всичко, от което се нуждаеш е любов.
Това пък е Бийтълс.
Дали всичко е любов и защо пък непременно да му вярвам на Джон Ленън? Нищо против човека, даже кофти, таковата, че са го гръмнали. Що му трябваше на Селинджър да пише за спасители и за ръж? И после Чапмън се разгърмял по улиците. Намерил кога да гърми, на 8 декември, да празнуват ли студентите или да тъжат за Джон – световна дилема. Добре, че тези новите студенти не слушат такава музика, а ако гръмнат някой от чалгата едва ли онзи с пистолета ще е прочел нещо повече от менюто през живота си. И добре, че не четат тия с пистолетите.
Литературата ни докарва до истерия. Пинчън, да вземем за пример – обявява серия 49 и после – неяснота, истерия, мрак, загадъчност. Ядосва ме Пинчън, признавам си. Предпочитам Еко, махалото му докарва до тиха или буйна лудост – в зависимост от темперамента – разни интелектуалци, особено онази част със секса, марксизма и ленинизма. Хип-хип-ура, добре, че не съм интелектуалец. Бродски май го беше казал – интелектуалец е понятие от 19 век. Харесвам го. И цитата харесвам и сонетите харесвам. Към Мария Стюард. Ей това е любов. Платонична, но истинска.
И наистина ли всичко е любов?
А сексът къде е?
Тук естети, деконструктивисти и дамите ще се възмутят. Искат флирт.
Мъжете плащат за секса с флирт, жените плащат за флирта със секс.
Изобщо – любовта е измислена от жените.
А платената любов от мъжете, дето не стават за нищо.
Поетично ми е.
Ставам цитатен. Като Ани Илков и “Под игото”. Странно, никъде на друго място май не го е публикувал. А трябваше. Готино е.
Някой пусна на жените мухата, че и те трябва да изпитват удоволствие от секса... опс, това не е Ани, Ал Бънди е. Ани Илков е друга бира, пак хубава, ама друга. И Константин Павлов е друга. Особено като стане дума за Беца – ей това е жена – с единия крак стъпила на Витоша, с другия на Стара планина и пак нема вид на разкрачена. Страшна работа, признавам си, неописуемост същинска.
Не си падам по ячки мадами. Когато една жена има мъжки хормони над 70 % се натъжавам. Ставам като Гилбърт Грей. А ако между краката й минава куче с кокал и не й цапа панталоните – направо се депресирам, изпадам в меланхолия и си пускам Вагнер. Тъжна работа.
Спомени, размисли, разбъркани мисли. Като понеделник сутрин след тежка неделна вечер. Или като незавършена пиеса за механично пиано. Макар че повече харесвам Кончаловски. Михалков също е готин, ама Кончаловски... Или Форман. Да разказва истории. С много музика. За Моцарт и Салиери. Обичам го този филм – вдъхновява ме. Заради него написах роман. Хубав, ама не го издават – от 8 години не го издават, захващат се и хоп, не искат. Дърпат се и отказват. Бил смешен, подигравал се с историята. Че какво лошо – историята да не е монахиня, че да не можеш да й се надсмееш – винаги може.
Като си задам въпроса колко време мина от първия брой на “Ах, Мария” и направо се плаша – стрес направо, а както знаем, стресът е по-опасен от цигарите. Или пък не е.
Истории.
Някои искат да разказват истории, други правят история, трети я записват. Аз май оставам само като наблюдател. Наблюдавам и водя записки – не по българските въстания, отдавна ги няма тези неща, а записки за света. Не изпадам в истерии, не се тръшкам и не ми се правят революции – омръзна ми. И да се гордея,че съм българин, и да ме е срам – все тая! Пак ще съм българин. Затова по-добре да се гордея. Това е Любен Дилов-баща. Страшен лаф. Помага за повдигане на националното самочувствие. Ако го разбереш – ако не го разбереш – нищо не помага.
Мир на земята и любов между хората – от две години издигам този лозунг, ама подкрепа няма. От нийде взора надежда не види, както се е изразил един поет. И Радецки не пристига с гръм и по двама на кон даже. Сам сред вълци. Като Костнър, Кевин. Танцувам. В ритама на ча-ча-ча. Миротворец съм направо – Клуни пасти да яде с неговото миротворство. Този като започне една борба за мир и камък върху камък не остава, ама да не се вглеждаме толкова в подробностите – симпатичен е, особено като Оушън. Разплака се на шоуто на Опра, а Брат Пит го изхваща. Това в третата част, ако някой не се сеща. Беше много мило, извънредно мило даже.
Чувствам се като в Забрийски пойнт. Ама го няма Антоньони, за да заснемем втора серия. Ще използваме за фон Белоградчик, измислил съм го, даже ще сложим автоцитати:
- Как се казваш?
- Карл Маркс.
- Как се пише?
Прекрасен диалог. Малко беше, но е прекрасен. Или пък беше прекрасен, именно защото е малко. То и диалозите в различните неща са като алкохола – някой път трябва повече, някой път по-малко, зависи от гледната точка. И от дамата отсреща на масата.
Прекалявам с цитатите – станал съм по цитатен от Швейк – и моят братовчед от Чешке Буйдовице построи къща на три етажа, на всеки етаж сложи по три тоалетни и накрая пак се насра на стълбите.
Между другото бирата “Будвайзер” – да си знаете де – не е американска, чешка била и била именно от това ми ти Буйдовице. И за това ми трябваше литературен герой, за да го разбера.
А не било време за герои, отдавна не е, още от времето на Фридрих Велики, крал на Прусия, битката при Лойтен, 1757 година – “Свини, вечно ли искате да живеете?” – най-доброто мотивационно изречение. Всички специалисти по човешки ресурси, дето говорят за мотивация да си го сложат най-отпред на презентациите.
Спомени и цитати – всякакви, прииждат като перфектна буря, налитат на талази – тъжно и смешно, крал Лир и Ричард ІІІ едновременно, направо се чудиш да се разплачеш или да се разсмееш. Най-добре го е направил Пригов, Дмитрий Александрович – заравя трупче на тавана и го нарича куртоазен маниеризъм.
Това последното е течение – литературно, не горното течение на Дунав.
Наричай ме млад стрелец, не зная къде отивам и само Господ знае къде съм бил – това пък Бон Джоуви. И него го обичам.
Напоследък започнах да броя нещата, които обичам, а не тези, които не обичам – хем списъка е по-къс, хем е позитивен, хем повдига настроението. И никога няма да откраднеш кон от човек, който не обичаш.
Историята на Били Хлапето – толкова е добра, че даже Борхес не се посвени да я разкаже. Хорхе Луис Борхес. Хорхе, също като онзи, дето пазеше библиотеката и който не искаше да даде да четем втората книга на “Поетиката”. Хъм, а търсещия пък – брат Уилям, от Баскервил. Еко. За втори път го споменавам, странно защо само него два пъти – навярно ме е впечатлил. И да се радваме, че Философа е написал само няколко неща – представяте ли колко трупове щяха да се въргалят, ако беше плодовит като един Дюма-баща? Направо отивахме на Рамбо, ама всички серии.
Затова – по-малко да се пише, повече да се чете. Иначе си вървим към екологична катастрофа. Представяте ли си колко гора е изсечена, за да се задоволят страстите на млади пъпчиви поетеси и каква енергия е изхабена за трилогиите, разказващи съседската война, предизвикана от един стар спор за един капчук.
Какво трябва да сложим за финал – възможен ли е финал всъщност? Как да се спреш, когато няма край?
Откровения.
Без сюжет или с множество сюжети, без смисъл или с множество смисли..
Писател, това звучи гордо.
Читател, това звучи благоприлично.
В последно време съм склонен да бъда благоприличен повече и все по-малко да съм горд.
От пролетта е.