Кой в какво вярва и пак за олигофрените))))))

Държавата ни се е напълнила с неудачници. Не просто напълнила, ами направо прелива.

Все си мисля, че в преброяването трябваше да има и въпрос : "Неудачник ли се чуствате?" и ако хорицата отговаряха вярно - ето го човешкия  материал за нова партийка. 

Толкова са много, че ще вземат 85 % от гласовете в Парламента.

Проблемът е, че всеки от тези неудачници е гениален и не подлежи на обединение.

Проблем ли казах, грешка, хубавото е , че тези неудачници не подлежат на обединение.

Те са непризнати таланти, на които трябва само да им се ДАДЕ власт и ще оправят държавицата ни.

Един такъв непризнат талант е Валери Станков - поет-олигофрен.

(Тук отварям една здрава скоба, защото, естествено е да се запитате, защо, аджеба, посвещавам втори постинг на олигофрена? Доколкото този блог се създаде заради него - няма как да не му обърна внимание.)

Лицето Станков е родено около Априлския пленум на БКП, закърмено е с любовта към Партията-майка и твърдо вярва, че пролетариатът е движещата сила на човечеството. По тази причина Станков цял живот стихоплетства, обикаля по села и паланки, поработва малко, а повече се скътава и пише. Пише ли пише, като редува стихове и доноси.

Ако някой проследи службижците, където е бил (има ги в личния му сайт) няма как да не забележи, че все се е уреждал на някаква синекурна длъжност, но много не се е задържал - очевидно олигофренията му е била разпознавана и си е тръгвал с подвита опашка.

Този тип - на олигофрена-поет - е прекрасно представен от Илф и Петров в класическия текст "Златния телец". За тези, които са го позабравили, един кратък цитат :

— В такъв случай аз продължавам гладната стачка! — закрещя нещастният съпруг. — Ще гладувам дотогава, докато ти не се върнеш. Ден. Седмица. Година ще гладувам!

Лоханкин отново се обърна и заби дебелия си нос в хлъзгавата студена мушама.

— Ей така ще лежа с тиранти — дочу се от дивана, — докато умра. И за всичко ще бъдете виновни вие с инженер Птибурдуков.

Жена му помисли, вдигна върху бялото си неизпечено рамо смъкналата се презрамка и изведнъж зациври:

— Да не си посмял да говориш така за Птибурдуков! Той стои над теб!

Лоханкин не можа да понесе това. Той трепна, сякаш електрически ток премина по цялата му дължина, от тирантите до зелените карпетки.

— Ти си самка, Варвара — захленчи той проточено. — Ти си улична жена!

— Васисуалий, ти си глупак! — спокойно отговори жена му.

— Вълчица си ти — продължаваше Лоханкин със същия провлечен тон. — И те аз презирам. От мене при любовника си бягаш ти. От мене при Птибурдуков бягаш. При подлия Птибурдуков сега, гадино, бягаш ти от мен. Ето на при кого от мене бягаш! На похот с него искаш да се отдадеш. Вълчица стара, гадна при това си ти!

Опивайки се от своята горест, Лоханкин дори не забелязваше, че говори в петостъпен ямб, макар никога да не бе писал стихове и да не обичаше да ги чете.

— Васисуалий! Престани с твоите превземки — рече вълчицата, като завързваше торбата. — Виж се на какво приличаш. Поне да се беше измил. Аз тръгвам. Прощавай, Васисуалий! Оставям твоя купон за хляб на масата.

И като надигна торбата, Варвара тръгна към вратата. Видял, че заклинанията не помогнаха, Лоханкин скочи пъргаво от дивана, изтича до масата и с вика: „Помощ“! — скъса купона. Варвара се изплаши. Тя си представи своя мъж, изсъхнал от глад, със замиращ пулс и студени крайници.

— Какво направи? — рече тя. — Да не си посмял да гладуваш!

— Ще гладувам! — заяви упорито Лоханкин.

— Това е глупаво, Васисуалий. Това е бунт на индивидуалността.

— И с туй се аз гордея — отвърна Лоханкин с подозрителен за ямба тон. — Ти не оценяваш значението на индивидуалността и изобщо на интелигенцията.

— Но нали обществеността ще те осъди.

— Нека ме осъди — рече решително Васисуалий и отново се тръшна на дивана.

Варвара мълчаливо хвърли торбата на пода, смъкна бързо от главата си сламената шапка и като нареждаше: „побеснял самец“, „тиранин“, „собственик“, бързо направи сандвич с кьопоолу.

— Яж! — рече тя, като поднесе храната към алените устни на мъжа си. — Чуваш ли, Лоханкин? Веднага яж. Хайде!

— Остави ме! — каза той и отблъсна ръката на жена си.

Възползувана от това, че устата на гладуващия за миг се отвори, Варвара сръчно тикна сандвича в отвора, който се образува между фарасиската брадичка и подбръснатите московски мустачки. Ала гладуващият със силен удар на езика изтласка храната навън.

— Яж, негоднико! — викна отчаяно Варвара, като тикаше сандвича. — Интелигент!

Но Лоханкин извръщаше лице и мучеше отрицателно. След няколко минути разгневената и омазана с кьопоолуто Варвара отстъпи. Тя седна върху торбата и заплака с ледени сълзи.

Лоханкин изтърси от брадата си заплелите се в нея трохи, хвърли на жена си внимателен, кос поглед и притихна на своя диван. На него никак не му се искаше да се раздели с Варвара. Наред с многото си недостатъци Варвара имаше две съществени преимущества: големи бели гърди и служба. Самият Васисуалий никога и никъде не беше работил. Работата би му попречила да мисли за значението на руската интелигенция, към която социална прослойка той причисляваше и себе си. А продължителните размисли на Лоханкин се свеждаха до приятната и близка тема: „Васисуалий Лоханкин и неговото значение“, „Лоханкин и трагедията на руския либерализъм“, „Лоханкин и неговата роля в руската революция“. Леко и спокойно размишляваше той за всичко това, разхождайки се из стаята с плъстените пантофи, купени с парите на Варвара, и поглеждайки любимия шкаф, дето блещукаха с църковното си злато кориците на Брокхаусовия енциклопедичен речник. Дълго стоеше Васисуалий пред шкафа, като местеше поглед от корица на корица. Наредени по височина, там стояха мирно чудни образци на книговезкото изкуство: Голяма медицинска енциклопедия, „Животът на животните“, еднопудов том „Мъж и жена“, а също така и „Земя и хора“ на Елизе Реклю.

„Редом с тази съкровищница на мисълта — мудно мислеше Васисуалий — ставаш по-чист, някак си растеш духовно.“

Щом стигнеше до това заключение, той въздъхваше радостно, измъкваше изпод шкафа „Родина“ от 1899 година в подвързия с цвят на морска вълна с пяна и пръски, разглеждаше картинките от Англо-бурската война, обявлението на неизвестната дама под заглавие: „Ето как аз увеличих своя бюст с шест дюйма“ и други такива интересни нещица.

 Това е - Валери Станков като Висисуалий Лоханкин.
А в ролята на все още обичащата го Варвара - група стари моми, Пискова и още ред недоклатени лелки.
В предишния си блог бях подхвърлил идеята, че Станков може да бъде част от оправянето на българската икономика - той ще пише простии, лелките ще се подмокрят, но поради възрастовите си проблеми ще ползват памперси. Колкото повече олигофрена пише - толкова повече памперси. От там - големи обороти, ДДС в хазната, Дянков вдига пенсии и заплати и ще настъпи такъв живот, че само си викам :Дано))).