петък, 20 май 2011 г.

Грехът на левите интелектуалци 2

Сартр ли? Ндам - ако някой не знае кой е най-верния му ученик , ами Салот Сар, станал по-известен като Пол Пот. И избил само 2 милиона камбоджанци.

Мислех да направя коментар на Сартр - един от митовете на червените тикви, но Пол Джонсън е казал едни готини неща, които е по-добре да цитирам (препоръчвам на всички, ако са пропуснали да прочетат "Интелектуалците", твърде мъдра книга) :


Сигурно е, че няма друг философ през изминалия век, който да е завладявал така пълно умовете и сърцата на хората, най-вече на младите, по целия свят. Екзистенциализмът е най-популярното философско течение в края на 40-те и началото на 50-те години. И пиесите на Сартър ставаха хитове. Книгите му се продаваха в огромни тиражи, някои повече от два милиона екземпляра, и то само във Франция. Той предлага начин на живот. Създава един вид светска църква, макар и с неясни очертания. Все пак до какво води всичко това?
Сартър е пълен егоист, както повечето водещи интелектуалци. Това не е изненадващо, като се вземат предвид обстоятелствата, свързани с детството му. Той е типичен случай на разглезено дете, единствен син на родителите си. Баща му е морски офицер, а майка му е богата наследница, родом от Елзас. Бащата е невзрачна фигура, но все пак интелигентен човек, завършил политехниката и за да компенсира ниския си ръст, е носил страховити мустаци. Той умира, когато Сартър е едва на 15 месеца, и за детето не представлява нищо повече от "снимка в стаята на майка си". Майката, Ан-Мари, се омъжва повторно за индустриалеца Жозеф Манси.
Дядото на Сартър мачкал синовете си, но се държал по съвсем различен начин с внука си. Дори му дава свободен достъп до библиотеката си. Майка му е подритвана от всички страни, а момчето се превръща в най-ценното й притежание. Тя го облича в рокли и оставя косата му да расте. Едва когато Сартър навършва осем години, дядото се намесва и заповядва да се подстрижат дългите къдрици. Сартър нарича детството си "рай", а за майка си говори като за "добрата дева, която живееше с нас, наблюдавана и потискана от всички. Тя бе постоянно около мен, за да ми угажда… Тя принадлежеше единствено и само на мен и никой не оспорваше това мое право. Никога не съм се сблъсквал с физическото насилие и омразата, а мъчителното познание за завистта ми бе спестено." Майка му го нарича Пулу. Казват му, че е красив и "аз им вярвах". Изричал "невероятно зрели фрази". "Доброто се роди в дълбините на сърцето ми - казва той - а истината - сред мрака на младежките ми разсъждения. Нямах права, защото бях обграден с обич; нямах задължения, защото вършех всичко с обич." Сартър говори за себе си като за "културна придобивка… Бях поел толкова много култура, че връщах всичко обратно в семейството си като някакво лъчение". Той си спомня един разговор, когато помолил майка си за разрешение да прочете шокиращата за времето си "Мадам Бовари" от Флобер. Майката: "Но ако малкото ми съкровище чете такива книги на тази възраст, какво ще прави, когато порасне?" Сартър: "Тогава ще ги живея!" Сартър получава най-доброто образование за времето си: чудесен лицей в Ла Рошел, две години в пансиона на лицея "Анри ІV" в Париж, който е може би най-реномираното висше училище във Франция по онова време; а след това в Ecole Normale Superieure, където получават степените си повечето големи учени на Франция. Някой от съвременниците му са наистина надарени: Пол Низан, Реймон Арон, Симон дьо Бовоар. Сартър тренира бокс и борба. Свири на пиано, при това доста добре, пее вярно и има силен глас, а на театралните представления в Eclole Normale излиза със собствени сатирични скечове. Пише стихове, романи, пиеси, разкази и философски есета. Тук той си изгражда навика, който дълго време подържа, да чете по триста книги годишно. Среща и първата си любовница, Симон Жоливе. Симон е кльощава блондинка и е с една глава над него. Той се проваля на първия си изпит за степен, но следващата година го взема с отличие, изпреварвайки всички.
30-те години минават неусетно покрай Сартър. Литературната слава, която очаква и страстно желае, така и не го спохожда. Учителства в Хавър, което събирателен образ за провинциална тъпота. Понякога пътува до Берлин, където по съвет на Арон изучава Хусерл, Хайдегер и феноменология, която тогава е най-авангардната философия в Централна Европа. Но основната част от времето му преминава в преподаване на глупости. Той мрази буржоазията. Но не е марксист. Не става член на никоя партия. Въздигането на Хитлер не го интересува. Гражданската война в Испания въобще не го впечатлява. Запазена е негова снимка преди някакво академично събрание, на която е облечен в черна надиплена мантия и жълто, украсено с хермелин наметало. Години по-късно започва да ходи в интелектуалска униформа - бяло поло и странно велурено сако. Пие много. На втория ден от същото академично събрание той става главно действащо лице в твърде нелепа сцена, която напомня за "Щастливия Джим" на Кингсли Еймс - пян до козирката, проваля изказването си и го смъкват от подиума. Оставя учениците си да правят каквото искат. Посланието му е следното: индивидът е изцяло отговорен за постъпките си; той е в правото си да критикува всеки и всичко. Сартър пише много, но не намира издател за ранната си белетристика. С огорчение разбира, че приятелите му Низан и Арон вече са публикували свои творби и стават все по-известни. Най-сетне през 1936-та успява да издаде книгата си "Философски изследвания", в чиято основа лежат заниманията му с немска философия. Тя не прави особено впечатление, но той започва да разбира какво иска да постигне.

Именно войната изгражда окончателно Сартър. Служи в армията, но скоро през март 1941 г. е освободен с диагнозата "частично ослепял". Отправя се към Париж. Намира си работа като преподавател по философия в известния лицей "Кондорсе". Повечето учители са или зад граница, или в нелегалност, или по разни концентрационни лагери. Независимо от свободните му преподавателски навици, а може би именно поради тях, училищните инспектори го определят като "изключителен". Той намира окупирания Париж вълнуващ. След време пише: "Дали хората ще ме разберат, ако кажа, че макар и непоносим, ужасът добре ни подхождаше… Никога не сме били така свободни, както по времето на германската окупация." Но това зависи от гледната точка. В Париж са надошли, макар и в униформа, стотици немски интелектуалци франкофили. Между тях са Герхард Хелер, Карл Ептинг, Карл-Хайнц Бремер. Те не са подвластни на цензурата, а редактираните от тях списания за театър и литература излизат съвсем свободно. За тях романите на Сартър са напълно приемливи, защото концепцията му се помества в контекста на Централна Европа и отделя голямо внимание на Хайдегер. Сартър никога не е сътрудничил на режима, но и помощта му към Съпротивата е колеблива. Той сформира една нелегална група наречена "Социализъм и свобода", която обаче бързо се разтурва. Издава спокойно творбите си и Андре Малро изразява възмущението си: "Аз си имах работа с Гестапо, а Сартър в Париж поставяше пиесите си с благословията на германските цензори."


Дребно злобно човече - ляв интелектуалец))))

6 коментара:

  1. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване
  2. Откъде ги четеш тези неистини? Оспаротокал си се до ушите.

    ОтговорИзтриване
  3. Германските цензори са цвете пред цензурата в този блог.

    ОтговорИзтриване
  4. Много дребен си пред лицето на Сартр и Ленин. Не коментирай ТИТАНИ!

    ОтговорИзтриване
  5. Сартр ти посвещава книгата си: ПОГНУСАТА

    ОтговорИзтриване
  6. Такаааа - подред::
    1. Тези "неистини" са известни от години, само дето на червените тикви не им отърва))).
    2. Предупредил съм, че откровените идиоти ги трия - иначе при мен е свобода и плурализъм))).
    3. Тц. Не съм дребен - Сартр и Ленин са били дребни комплексари . Поне на ръст са ми до рамото))).
    4. Като си толкова умен ти прочел ли си тази книжка? А? Май не си))). Ако беше - нямаше да ми я "посвещаваш"))).

    ОтговорИзтриване