И Щрунц го знае най-добре.
Една история, потънала в дебрите на затриването ми в блог.бг.
Значи имахме проблем с хлебарките и аз ходих до един магазин, където знам, че продават каишки против бълхи. Мисля си, че и против хлебарки ще стават. Въпреки спора с продавача поръчах няколко, колкото да пробвам.
Настана вечер, Слави изгрее. Чакам аз на пост да излязат. Излезе една и се юрнах да бягам след нея с каишката да я озаптя.
Бяга като пърхот по судоку това хайванче, а аз тракам с педикюр по теракота след него.
Наизлязоха още. Станах разноглед. Всяка втора дума ми беше "юлар" и то на фалцет.
Цяла орда са. За секунди в мен се сбори желанието или да се изявя като полски кино-оператор или като янки с напалм през 60-те.
Като се сетих за напалм се сетих и за лак за коса и запалка.
Взех гореспоменатото и почнах да отцепвам района като пърлех наред. Няма да описвам каква миризма и остатъчна болка беше. Видимост нулева. Като спрях да напалмирам и отворих прозорците да се отмирише и отдими, се огледох за трупове. Ни един! Само аз бях обезкосмен, на места с мехури. Успокояващото в случая беше, че и мехурите и хлебарките изглеждаха по-красиви с лак за коса. Липсваха по три педи косми от началото на всеки крайник. "Крайник" казах, а не "член". Така!
Те се прегрупираха. Хлебарките.
Аз отново хванах каишката и ги изгледах злобно и затърсих онази, дето им е шила байрака и им е турила знака.
Добичето беше достигнало полова зрялост и тръбно-сървайвърски нахалитет. Беше голяма колкото..., ще покажа с ръце. Е-е-ей толкова!
Запях "It's now or never" на Елвис и се засилих към нея. Един метър преди нея свих колена и се пързулнах по пода. Всичко бе умишлено. Сблъсъкът се състоя глава в глава. Веднага преметнах каишката през нея, но не успях да я закопчея. Тя ми зашлеви шамар. Хлебарка-мутант. Беше огромна. Аз я душа с каишката, а тя ме налага с шамари и юмруци в корема. Ха! Не е познала с кого си има работа. Другите се разтичаха, Вагнер звучеше някак си по детски от някъде, ушите ми бучаха, силите ми заминаваха....с последните от тях успях. Закопчах каишката, триумф на онзи на върха на хранителната пирамида, льо руа солей - се моа!
- Събуди се! Чуваш ли? - този глас толкова познат и толкова не на място в момента.
Светна се лампа. Тялото ми бе заело поза на свастика с обратна посока в леглото. Жена ми се беше надвесила над мен, цялата й коса в лак и единия край на чаршафа вързан на възел на врата й. Другият край, незнайно защо, в ръцете ми.
С цел да опазя мъжкото его ще пропусна какво се случи после.
Но сега с патешко ходене и един пакет носни кърпички клеча нощно време из нас и дебна пак. И ако видя хлебарка я загъвам с кърпичка. Да не настине докато спи. Че знам ли вече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар