Възстановяваме бавно, но сигурно.
Животът не ни позволява да сме идеални
Аз, като един умен човек, който храни опит и от чуждия такъв, много обичам да давам съвети. Ще ви съветвам сега за спонтанността (дума с три нъ-та и три тъ-та, е има и две о-та, две а-та и две съ-та, но да не издребняваме).
Трябва да сме спонтанни в секса, да няма уговорки, приготовления. Да живеем за момента. Защото аз веднъж изтървах mementoто и още ме mori това.
А то беше, защото отново исках всичко да е идеално. Но не като старата соц. дъвка “Идеал”, чието име представлява за цяло едно поколение съвсем същата гавра като да кръстиш морга “Щастие”, презерватив “Sure”, торта Мраморна, циганин Белчо или шампоан “Глава и рамене”(сякаш ако нямаш косми на раменете не трябва да го ползваш, а?). А като онова, от което после, докато го разказваш, те заболяват зъбите, толкова захарен е споменът.
Поканен съм от едно създание на вечеря със свещи. Попитах я какво да взема, а тя ми каза нещо за пиене.
Ясно си беше, че вечерята беше камуфлаж за хорските езици. Ако не се сещате за какво става дума, ще ви намекна – секс! Щедростта ми, прословутата горката, не ми позволи да взема по-малко количество вино от 25 литрово бидонче, ексдом на сирене за експорт.
Три часа след началото на приготовлението бях готов. Пълно снаряжение. С раница и бидонче на връв. Бидончето го бях оборудвал с колелца от един куфар, които залепих, за да мога да го суркам, че от нас до кв. "Чайка" си е бая път. Със себе си носех отварачка за бира, лента с 32 презерватива около кръста, залепен микрофон на гърдите (обръснати преди това), за да мога да запиша за поколенията разговора, снимки от казармата, диапозитиви от Ермитажа, резервен чифт чорапи (в случай, че тези се изпотят от мъкненето), американско веро и ръкавици за миене на чинии, аптечката от колата, парализиращ спрей за vinoveritas джебчии, половин хляб и две кебачета за из път, бутилчица с газ за запалки, видеокасета “Анални кралици ІІІ – Презареждането” и още една от сватбата на братчеда, фотоапарат, 5 резервни ленти, китара на гърба, песнопойка, джапанки, тривка, пемза, хавлия и шапка за баня, четка за зъби, флос, уокмен, зарядно за мобилния, помпа за увеличаване на пениса, молив за карти, лист с начертани полета с Н и В, пак за карти, колода карти, тесте джокери, колекцията от салфетки за размяна, испанско-български разговорник, за да превеждам Хулио Иглесиас докато пее, книжка за оцветяване, контактен гел, гел за коса, антипърспирант, тиган за незалепващи на сутринта палачинки, вакуумиран плик с пъстърва в марината, малка разфасовка от бурканче с кисел чесън, две свещи, три божура, чекийка, магнит и цял джоб пълен с ядки и кламери. Всичко това беше или в раницата, или привързано по мен и дрънчащо величествено. Беше удвоило теглото ми, но това не ме плашеше.
Не можах да вляза в колата. Опитах да си взема такси, но таксиджията се прекръсти и почна да нечленоразделя по радиостанцията, като се разпаряше от смях. Останалите бакшиши на пиацата му отвърнаха с клаксони и присвятквания. Добивах лека известност.
Залезът падна над града. Сигурно още го боли задника от телевизионната кула, но стоически си замълча.
Мъкнех се като терминатор повече от час, погледът ми мразеше всички жълти коли и им казваше I’ll be back. Бавно напредвах, почивах, пушех, а на всеки три спирания вадех китарата и свирех за пари, да не съм капо.
В около 23:57 часа пристигнах пред блока. Опитах се да мина през входа, но не успях. Всичко ми пречеше. Успях да отворя и другата страна на вратата с лопатката, която висеше на кръста ми, но като стигнах до асансьора разбрах, че да вляза там екипиран така е все едно да си вкарам главата в ауспух.
Излязох пред блока и натиснах звънеца й, чаках. Чаках. ЧАКАХ. Н и к о й. Натисках и натисках, чак взех да скимтя. Тогава реших да й направя серенада. Извадих китарата и запях “O, sole mio...”, но на португалски, защото в интернет само на този език го бях намерил. Любопитни муцуни, същества незавършили еволюцията си, накацаха по терасите. Пеех деветата песен от репертоара си, когато към мен полетяха домати, щипки, кюнци, дискети, компоти без сок и т.н., всички надлежно екипирани с викове от гаубиците им, гласейки почти едно и също: “Разкарай се, бе кретен!”. Аз подскачах и успешно маневрирах между нападките, като продължавах да възпявам срещата си с едноименната песен на Щрунците.
Вчерашна манджа, притоплена до врялост, полетя към мен и ме ощави. Пуснах китарата и взех да скимтя, квича, вия, дръгна, ръмжа... (бих добавил и да си оближа топките, само и само да разберете за каква кучешка болка става дума). Доволство залегна вражеските редици от балкони. Хъхъкания и отекващи оригвания описваха първия успешен удар-попадение. Събрах сили и гневно им запях “Комунизмът си отииивааа...”, защото с ощавеното си теме бях същински Щрунц Тръпката, пародия на Кръпката, който сам по себе си е пародия на... и той ако знаеше кого щеше да се ожени за него...
Врагът се оживи. За 35 години съвместно съжителство, входът за първи път беше задружен. Имаха общ противник – един келеш, пеещ на неразбираем език и то равноделно. Нещо, което е в разрез с тяхното понятие за култура, бахур, кючек и Чайкафолкфест.
Отново артилерия. Замразени патладжани, автомобилна гума, портрет на нечия жена в рамка, голяма да се събере Наполеон с вдигнати ръце, часовник с изпружена кукувица, саксия с мушкато (естествено последвана от удар с тиган в глава, като последната е на осквернилия мушкатото шипченски опълченец от "Чайка", а инерцията на тигана е придадена от ръката на онази, която преди 20 години и преди 20 килограма му е взела фамилията).
Включиха и юнген солдатените. Келешите квичаха от кеф и хвърляха по мен чиниите с гадни манджи. Един превъзбуден сополанко метна супник с потекло, а потеклото, в лицето на баба му, припадна потресено.
В продължение на час може би, а защо и не, продължи битката. Краят настана, когато о.з. обергрупенфюрерът на блока, облечен в потник, който някога е бил без дупки, но и тогава едва ли е скривал могъщо окосмените му телеса, ме заля от втория етаж с бензин и си запали цигара. Всички спряха да хвърлят и настана тишина, прасе да заколиш – ще се чуе... Изродите чакаха да видят дали ще ме запали. Аз не чаках.
Някой беше повикал и полиция. Разбрах го, докато бягах панически само и само да не ме подпали гадният фашист, и видях в огледалото за обратно виждане на раницата полицейски лампи. Отвсякъде е било време да си ходя.
На следващият ден се видях със създанието. Бях в лепенки, синини, изгаряния, опърлени косми в носа и ушите (забравих да спомена, че като избягах направих глупостта да си запаля цигара и...). Тя каза, че живеела в другия вход. А и квартал „Чайка” ли съм казал? О, не, тя живеела в квартал Левски.
И така. Човек никога не може да е идеален. В стремежа си да подготвим всичко изпускаме най-важното. Живота!
Хайде, аз ще си ходя вече. Пич, я ми подай онази патерица.
http://strunz.be/
Оййй, Саше, моля те кажи ми че това е само плод на фантазията ти.Ох,немога да си те предсатвя в такава екипировка....чакай че от смех се задавих
ОтговорИзтриванеПоздрави от Регенсбург.